Минаха точно 15 дни откакто Димитър Бербатов каза край на националният отбор. Той го направи като истински мъж. Свика пресконференция и отговоря един час на всички въпроси. Някой се повтаряха по 7-8 пъти. И всичко приключи?
Не. Не приключи. Знайни и не знайни журналисти, драскачи, анализатори… сульо и пульо се изредиха да пишат и говорят каква била причината за отказването на Бербатов, сякаш това е трагедия от световен мащаб. То не бяха писма за завръщане, то не бяха сравнения с Моуриньо и кой ли още не.
А всъщност е толкова просто. Бербатов все едно съвсем нормално решение – да се откаже. Толкова ли е сложно да се приеме?
Хора, които доскоро се гавреха с Бербатов по всякакъв начин и то просто защото му завиждаха, сега започнаха да му се подмазват. Причината е проста – ами ако дойде Бербо и наистина се заеме да оправя футбола, ако кажа нещо лошо за него ще ме изрита.
Има и друга вариация – тези дето го плюеха преди, сега го плюят още повече, просто защото е модерно в момента да се казва, че Бербатов не е напуснал националния отбор, а го е предал.
Защо трябва да се търси причината навсякъде другаде, а не в простото обяснение – дадох каквото можах на отбора, на 30 години съм и мисля, че е време да се откажа. Хиляди футболисти са се отказвали на такава възраст.
Но уви в България нищо не е както в нормалните държави. Навсякъде другаде, биха приели с уважение решението на Бербо, биха му благодари за всичко, независимо хубаво или лошо и просто биха му пожелали успех в живота.
Но не и тук. Не и в България.
Забелязах, че дори журналисти, които и понятие си нямат от футбол, започнаха да развиват надълго и нашироко темата „Бербатов”.
Не искам да споменавам имена, защото няма да е колегиално. Те си знаят кои са.
Просто искам да им кажа: Хора, спрете се. Оставете Бербатов на мира. Той е минало за националния отбор. Точка.
И за финал – може и да е отскоро, но съм в тези т.н. журналистически среди и мисля, че е време хора, които не са се събличали по физическо и които гледат спорт само по задължение, да спрат да се изказват неподготвени и да ни заливат всеки ден с некомпетентното си мнение.
Но това е друга тема, която много скоро ще бъде развита.
петък, 28 май 2010 г.
четвъртък, 20 май 2010 г.
Ах този Мъри
Снощи докато гледах мача на нашите с Белгия си помислих: „Тази България ми харесва”.
Като изключим първите 15 минути, националите ни определено показаха интересни неща. Скоростни атаки, игра с едно докосване. Момчетата играха освободено. Нямаше го задължението – всяка топка към Бербатов.
Всичко беше много добре до странното, за пореден път, решение да се пусне в игра недоразумението Пламен Николов. Защо му трябваше на Мъри да прекроява защитата в последните 5 минути, особено след като е ясно, че Белгия ще натисне, а и защитата се беше сработила. Ок, Стилиян се е контузил, а и е изморен, но защо не вкара тогава Иван Стоянов, а Благо да застане до Янков? Той щеше да се справи със разбиването на играта на белгийците. Друг е въпроса какво изобщо прави Николов в националния, но тази тема ще я засегна след малко. Аз лично не помня да съм гледал мач, в който някой да води с един гол да прекроява защитата последните 5 минути.
Сега да засегна и темата с повиквателните. Тук не изразявам мнението си като журналист, а като фен на националния отбор. И както аз, така и всеки друг има право да си го изкаже. Със сигурност ще има много, които няма да са съгласни с мен , но…
Вече и на децата е ясно, че Живко Миланов не може да играе като ляв бек. Мястото му е вдясно. Мъри не вижда ли, че има страхотен ляв защитник в лицето на Костадин Стоянов. Това момче трябва да е титуляр в националния. Къде е Иво Иванов? Продължавам да твърдя, че това е най-добрият централен защитник в А група. Висок, с правилно пласиране. Много добра игра с глава. Винаги стабилен и ръководи много умело защитата. Какво повече се изисква за централен бранител? Докато Тунчев се излекува, мисля че Иван Иванов и Иво Иванов биха направили чудесна централна двойка.
Сега много хора ще кажат, че в България всеки си мисли, че разбира от футбол, но докога Манолев ще играе бек, при положение, че си личи че е идеален за десен халф? В средата до Стилиян застава Ангелов. Чавдар Янков не мисля, че има място в титулярния състав. И тук идва и другия въпрос към Мъри. С какво Благо Георгиев е по-добър от Иван Стоянов? Мисля, че е дошъл момента на Стоянов да му се гласува повече доверие. Всички в България се убедиха, че той има качества. А вече и в Русия се убедиха в това. А и не е млад играч за да се притесняваме за психиката му.
Напред Попето и Божинов взаимодействаха много добре. Естествено като се оправи Мартин Петров, той трябва да е титуляр.
И след всичко казано до тук, едва ли аз съм критерий, с който г-н Стоилов трябва да се съобразява, но мисля, че с тези играчи България определено може да изглежда доста добре. От показаното вчера мисля, че трябва да бъдем оптимисти. С някой изключения, които вече казах.
Като изключим първите 15 минути, националите ни определено показаха интересни неща. Скоростни атаки, игра с едно докосване. Момчетата играха освободено. Нямаше го задължението – всяка топка към Бербатов.
Всичко беше много добре до странното, за пореден път, решение да се пусне в игра недоразумението Пламен Николов. Защо му трябваше на Мъри да прекроява защитата в последните 5 минути, особено след като е ясно, че Белгия ще натисне, а и защитата се беше сработила. Ок, Стилиян се е контузил, а и е изморен, но защо не вкара тогава Иван Стоянов, а Благо да застане до Янков? Той щеше да се справи със разбиването на играта на белгийците. Друг е въпроса какво изобщо прави Николов в националния, но тази тема ще я засегна след малко. Аз лично не помня да съм гледал мач, в който някой да води с един гол да прекроява защитата последните 5 минути.
Сега да засегна и темата с повиквателните. Тук не изразявам мнението си като журналист, а като фен на националния отбор. И както аз, така и всеки друг има право да си го изкаже. Със сигурност ще има много, които няма да са съгласни с мен , но…
Вече и на децата е ясно, че Живко Миланов не може да играе като ляв бек. Мястото му е вдясно. Мъри не вижда ли, че има страхотен ляв защитник в лицето на Костадин Стоянов. Това момче трябва да е титуляр в националния. Къде е Иво Иванов? Продължавам да твърдя, че това е най-добрият централен защитник в А група. Висок, с правилно пласиране. Много добра игра с глава. Винаги стабилен и ръководи много умело защитата. Какво повече се изисква за централен бранител? Докато Тунчев се излекува, мисля че Иван Иванов и Иво Иванов биха направили чудесна централна двойка.
Сега много хора ще кажат, че в България всеки си мисли, че разбира от футбол, но докога Манолев ще играе бек, при положение, че си личи че е идеален за десен халф? В средата до Стилиян застава Ангелов. Чавдар Янков не мисля, че има място в титулярния състав. И тук идва и другия въпрос към Мъри. С какво Благо Георгиев е по-добър от Иван Стоянов? Мисля, че е дошъл момента на Стоянов да му се гласува повече доверие. Всички в България се убедиха, че той има качества. А вече и в Русия се убедиха в това. А и не е млад играч за да се притесняваме за психиката му.
Напред Попето и Божинов взаимодействаха много добре. Естествено като се оправи Мартин Петров, той трябва да е титуляр.
И след всичко казано до тук, едва ли аз съм критерий, с който г-н Стоилов трябва да се съобразява, но мисля, че с тези играчи България определено може да изглежда доста добре. От показаното вчера мисля, че трябва да бъдем оптимисти. С някой изключения, които вече казах.
четвъртък, 13 май 2010 г.
That’s all friends
Днес съвсем очаквано Бербатов напусна националния отбор. На една нарочна пресконференция, замъглена от любовни обяснения, Бербо каза „Сбогом” на футболна България.
За пореден път изказвам мнението си, че харесвам човека Бербатов, но не харесвам футболиста Бербатов.
Като личност Бербо е пич в пълния смисъл на думата. Показал е, че има голямо сърце, безспорно много интелигентен (рядко срещана черта при футболистите), с чувство за хумор и винаги знае какво да каже. Момчето от Благоевград постигна много и ние не трябва да го плюем, а да му се възхищаваме. И да се опитваме да му подражаваме.
Не мисля да правя личностен анализ на Бербатов, просто исках да кажа, че той е голям човек. Но ….
Но не и голям футболист. Да, Сър Алекс го привлече в Юнайтед. Да, постави много рекорди. Да, той е там, където едва ли някой друг българин ще стигне. Но днес Бербатов не спря с футбола, а просто спря с националния отбор.
Та какво даде той на националния? Едно голямо нищо.
77 мача, 48 гола. Рекордьор по голове в националния отбор. Но срещу кого ги вкара тези голове?
Малта- 6 гола, Исландия – 5, Грузия – 5, Кипър – 3, Албания – 3…. и още Литва, Естония, Беларус и т.н.
Колко гола има той срещу големи отбори? Германия – 1, Русия – 2, Дания – 1.
Къде бе той, когато наистина ни бе нужен?
Съвсем прост пример е онази тъжна контрола със Сърбия, загубена с 1:6. Бербатов симулира контузия и напусна терена без дори да поиска смяна. Ей така, просто си излезе и се прибра в съблекалнята и още преди да е свършил мача, той вече не беше на стадиона. Така ли постъпва един лидер? Така ли постъпва този, който трябва да носи отбора на раменете си (тук малко си противореча, след хвалебствията за характера му).
И сега нека всеки се замисли дали наистина е загуба напускането на Бербатов?
Един от „трите коня, които дърпат каручката” си тръгна, съвсем скоро се очаква и другите два да го направят. Нали все говорим за подмладяване на отбора. Ето го идеалния момент.
За пореден път изказвам мнението си, че харесвам човека Бербатов, но не харесвам футболиста Бербатов.
Като личност Бербо е пич в пълния смисъл на думата. Показал е, че има голямо сърце, безспорно много интелигентен (рядко срещана черта при футболистите), с чувство за хумор и винаги знае какво да каже. Момчето от Благоевград постигна много и ние не трябва да го плюем, а да му се възхищаваме. И да се опитваме да му подражаваме.
Не мисля да правя личностен анализ на Бербатов, просто исках да кажа, че той е голям човек. Но ….
Но не и голям футболист. Да, Сър Алекс го привлече в Юнайтед. Да, постави много рекорди. Да, той е там, където едва ли някой друг българин ще стигне. Но днес Бербатов не спря с футбола, а просто спря с националния отбор.
Та какво даде той на националния? Едно голямо нищо.
77 мача, 48 гола. Рекордьор по голове в националния отбор. Но срещу кого ги вкара тези голове?
Малта- 6 гола, Исландия – 5, Грузия – 5, Кипър – 3, Албания – 3…. и още Литва, Естония, Беларус и т.н.
Колко гола има той срещу големи отбори? Германия – 1, Русия – 2, Дания – 1.
Къде бе той, когато наистина ни бе нужен?
Съвсем прост пример е онази тъжна контрола със Сърбия, загубена с 1:6. Бербатов симулира контузия и напусна терена без дори да поиска смяна. Ей така, просто си излезе и се прибра в съблекалнята и още преди да е свършил мача, той вече не беше на стадиона. Така ли постъпва един лидер? Така ли постъпва този, който трябва да носи отбора на раменете си (тук малко си противореча, след хвалебствията за характера му).
И сега нека всеки се замисли дали наистина е загуба напускането на Бербатов?
Един от „трите коня, които дърпат каручката” си тръгна, съвсем скоро се очаква и другите два да го направят. Нали все говорим за подмладяване на отбора. Ето го идеалния момент.
Искам Бразилия, а не жалкото подобие на Дунга
От дете съм закърмен с любов към открития и нападателен футбол. С разказите за онази Бразилия, която имаше философията – не е важно колко ще ни вкарат, важно е ние да вкараме един повече. Това беше смисъла на бразилския футбол и затова мачовете на „селесао” винаги са били най-гледаните от телевизионните зрители. Футболът беше наслада и затова допринасяха най-вече бразилците.
Но от 4 години не е така. Вчера официално бяха обявени имената на играчите, с които Бразилия ще преследва световната титла в ЮАР.
Първото нещо, което веднага се забеляза е отсъствието на зъбатия магьосник Роналдиньо. Много хора ще ме оборят, че Рони не е това, което беше, но световното няма да е световно без него. Както и без Бекъм. Тези две личности приковават вниманието. Но тук ще говоря за глупавия защитен футбол на Дунга. Роналдиньо показа прилични игри през сезона в Милан, и може и да не е същия онзи Роналдиньо от Барса, но футболът е в него.
Дунга налага защитен футбол и това не се харесва на никого. Бразилия не може да практикува защитен футбол и Дунга трябва да знае това. Феновете очакват от тях спектакъл, самба и много голове. А ще получат една грозна, мудна, защитна Бразилия.
Бразилия ще бъде може би единственият отбор, който ще разполага само с 4-ма нападатели.
Към Нилмар, Луис Фабиано и Графите, никой не може да има претенции. Те безспорно заслужават да са там. Но какво е направил Робиньо за да бъде на световното? Вместо него не трябваше ли там да са Пато и Хълк?
А халфовата линия? Там не знайно защо са Клеберсон, Жилберто Силва и Жозе. А отсъстват Диего, Алекс, Роналдиньо (според някой, той е нападател ) и Андерсон, а сигурно има и още други, за които в момента не се сещам.
В любимата зона на Дунга – защитата, определено няма как някой да има претенции, но все пак моето мнение е, че вместо застаряващите Лусио, Жуан и Жилберто спокойно можеха да бъдат повикани Налдо, Алекс, Марсело, а защо не и Фабио Аурелио.
След всичко казано и въпреки пристрастието ми към Бразилия искам на това световно тимът да отпадне рано, за да може Дунга да си тръгне и никога повече да не наблюдаваме тази грозна игра. А ако Бразилия стане шампион, тогава ще бъде ясно, че нападателния футбол и романтиката отдавна са мъртви.
Но от 4 години не е така. Вчера официално бяха обявени имената на играчите, с които Бразилия ще преследва световната титла в ЮАР.
Първото нещо, което веднага се забеляза е отсъствието на зъбатия магьосник Роналдиньо. Много хора ще ме оборят, че Рони не е това, което беше, но световното няма да е световно без него. Както и без Бекъм. Тези две личности приковават вниманието. Но тук ще говоря за глупавия защитен футбол на Дунга. Роналдиньо показа прилични игри през сезона в Милан, и може и да не е същия онзи Роналдиньо от Барса, но футболът е в него.
Дунга налага защитен футбол и това не се харесва на никого. Бразилия не може да практикува защитен футбол и Дунга трябва да знае това. Феновете очакват от тях спектакъл, самба и много голове. А ще получат една грозна, мудна, защитна Бразилия.
Бразилия ще бъде може би единственият отбор, който ще разполага само с 4-ма нападатели.
Към Нилмар, Луис Фабиано и Графите, никой не може да има претенции. Те безспорно заслужават да са там. Но какво е направил Робиньо за да бъде на световното? Вместо него не трябваше ли там да са Пато и Хълк?
А халфовата линия? Там не знайно защо са Клеберсон, Жилберто Силва и Жозе. А отсъстват Диего, Алекс, Роналдиньо (според някой, той е нападател ) и Андерсон, а сигурно има и още други, за които в момента не се сещам.
В любимата зона на Дунга – защитата, определено няма как някой да има претенции, но все пак моето мнение е, че вместо застаряващите Лусио, Жуан и Жилберто спокойно можеха да бъдат повикани Налдо, Алекс, Марсело, а защо не и Фабио Аурелио.
След всичко казано и въпреки пристрастието ми към Бразилия искам на това световно тимът да отпадне рано, за да може Дунга да си тръгне и никога повече да не наблюдаваме тази грозна игра. А ако Бразилия стане шампион, тогава ще бъде ясно, че нападателния футбол и романтиката отдавна са мъртви.
понеделник, 10 май 2010 г.
Празно 2
Някъде около 7:30 сутринта, биологичният ми часовник се обади и се събудих.
В леглото бях само аз. Огледах се, нещо ми липсваше. Стаята бе прекалено подредена….
„Нали се разбрахме – тя не ти липсва”, обади се второто ми аз.
„Да, така е. Не ми липсва”, усмихнах се и отидох в банята да си измия зъбите. Отворих шкафчето и отново се обади онова чувство, че нещо липсва. До моята четка за зъби все още стоеше нейната. До моята паста – нейната. До моят гел- душ пак стоеше нейният!
„ Не трябваше ли да ги изхвърлиш още на другия ден?”. Отново се усмихнах, те не ми пречат, а ми припомнят грешките, които не трябва да повтарям или … може би ми липсва и не искам да се разделя с това чувство.
Отварям гардероба, поглеждам дрехите и посягам към първата тениска, която видя … нещо ме спира. „Тя не харесваше тази тениска…”, посягам и вземам друго, одобрена от „нея”. Но тя не ми липсва….
Отивам в кухнята да си направя кафе –навик или нещо друго, но вземам две чаши…. „какво правиш?”, прошепва някой. Осъзнавам се, връщам едната чаша, все пак съм сам, нея я няма, няма за кого да правя кафе. Блаженно стоя на терасата, отпивам от кафето, пуша цигара и мисля…. за Нея. И сам се надъхвам – „Тя не ми липсва!”… Няма защо да ми липсва!
Време е да излизам. Отварям шкафа с ризите и неумишлено слагам тази, която най-много и харесваше на нея. Слагам аксесоарите – накит на врата, съвсем случайно подарен ми от нея…
„Стига глупости. Сам си добре. Нали се разбрахме – имаш си бутилката с алкохол, имаш си онези лесните, имаш си всичко – тя не ти трябва. Тя ти отрови живота и ти нейния!”.
Отново се усмихвам – „ да, така е!” .. имам си всичко, тя не ми е нужна. Добре съм си така.
На етажерката стои парфюма ми. Посягам към него и виждам, че до него стои друг, само че женски. И той е нейн…
„Какво по дяволите прави това тук?”…. „Не знам, но няма да го изхвърля…”
И пак си повтарям – тя не ми липсва.
Навън е пълно с хора и коли. На мен ли така ми се струва, но всички коли ми изглеждат като нейната и по навик заглеждам… Минават жени около мен и пак по навик ги сравнявам с нея….
Докога ще продължава това?
Денят минава в повтаряне на един и същи израз – „Тя не ми липсва”!!
Добре, че идва нощта…. Онези лесните пак са тук. Бутилката пак е до мен. Тази нощ няма да съм сам, но нещо пак ще ми липсва. Дали ще е ТЯ?
Неее.
Тя беше просто една от всички! …. Кого ли заблуждавам???
В леглото бях само аз. Огледах се, нещо ми липсваше. Стаята бе прекалено подредена….
„Нали се разбрахме – тя не ти липсва”, обади се второто ми аз.
„Да, така е. Не ми липсва”, усмихнах се и отидох в банята да си измия зъбите. Отворих шкафчето и отново се обади онова чувство, че нещо липсва. До моята четка за зъби все още стоеше нейната. До моята паста – нейната. До моят гел- душ пак стоеше нейният!
„ Не трябваше ли да ги изхвърлиш още на другия ден?”. Отново се усмихнах, те не ми пречат, а ми припомнят грешките, които не трябва да повтарям или … може би ми липсва и не искам да се разделя с това чувство.
Отварям гардероба, поглеждам дрехите и посягам към първата тениска, която видя … нещо ме спира. „Тя не харесваше тази тениска…”, посягам и вземам друго, одобрена от „нея”. Но тя не ми липсва….
Отивам в кухнята да си направя кафе –навик или нещо друго, но вземам две чаши…. „какво правиш?”, прошепва някой. Осъзнавам се, връщам едната чаша, все пак съм сам, нея я няма, няма за кого да правя кафе. Блаженно стоя на терасата, отпивам от кафето, пуша цигара и мисля…. за Нея. И сам се надъхвам – „Тя не ми липсва!”… Няма защо да ми липсва!
Време е да излизам. Отварям шкафа с ризите и неумишлено слагам тази, която най-много и харесваше на нея. Слагам аксесоарите – накит на врата, съвсем случайно подарен ми от нея…
„Стига глупости. Сам си добре. Нали се разбрахме – имаш си бутилката с алкохол, имаш си онези лесните, имаш си всичко – тя не ти трябва. Тя ти отрови живота и ти нейния!”.
Отново се усмихвам – „ да, така е!” .. имам си всичко, тя не ми е нужна. Добре съм си така.
На етажерката стои парфюма ми. Посягам към него и виждам, че до него стои друг, само че женски. И той е нейн…
„Какво по дяволите прави това тук?”…. „Не знам, но няма да го изхвърля…”
И пак си повтарям – тя не ми липсва.
Навън е пълно с хора и коли. На мен ли така ми се струва, но всички коли ми изглеждат като нейната и по навик заглеждам… Минават жени около мен и пак по навик ги сравнявам с нея….
Докога ще продължава това?
Денят минава в повтаряне на един и същи израз – „Тя не ми липсва”!!
Добре, че идва нощта…. Онези лесните пак са тук. Бутилката пак е до мен. Тази нощ няма да съм сам, но нещо пак ще ми липсва. Дали ще е ТЯ?
Неее.
Тя беше просто една от всички! …. Кого ли заблуждавам???
петък, 30 април 2010 г.
Няма заглавие
„Здравей, как си?” – каза най-добрият ми приятел.
„Добре съм”, отвърнах аз- „щом ти си тук…”.
„И тази вечер ли ще бъде както другите?”, попита ме той.
„Да. Разбира се”….
„Да започваме…” – и посегнах…. за да докосна моят приятел .. бутилката пълна с алкохол.
Разни хора ми говорят, слушам, но не чувам. Гласовете им са бледи, единствено бутилката е с мен. Винаги. И компания, пак както винаги, прави поредната минала през леглото ми и не оставила никакъв спомен.
Лицемерен разговор с мисълта, че след малко ще се изчукаме и ще си кажем „Чао”.
Поредната цигара изгаря, мацката се превзема и си вярва, а аз пак не слушам. Мисля си… „Колко си елементарна, както всички останали….”. И тя може би си мисли същото за мен. Бутилката е наполовина, пепелника е пълен, дрехите са малко…. И аз пак пропускам думите на поредната, вглъбен в бутилката и цигарата, мислейки си за живота….
„Аз съм най-истинското нещо в живота ти…”, каза в този момент бутилката, докато „звездичката” говореше почти същото, но и си вярваше. Бутилката бе права….
И се замислих отново, правейки се че слушам онази, която след малко ще бъде в леглото ми.
Минават някакви лица, някакви тела, не оставят дори бегъл спомен, но пък си мислят, че са най-хубавото нещо, което ми се е случвало.
А всъщност най-хубавото е пак тази бутилка… която е към своя край… задръжките са паднали, дрехите също…. Всичко завършва както се очаква… записвам бройка, но не броя..
И пак с чашата, цигарата е в устата ми, надявайки се, че поне докато пуша лежащата на леглото няма да говори. И си мисля, това ли е живота ми… Бутилки, цигари и лесни жени….
„Приятелите” ми казват – „ебаси якия живот си водиш…”. Не разбират, че аз им завиждам . Имат си някой, а аз не. Но си имам кутията с цигари, бутилката с алкохол и тази, поредната, на която всеки момент ще кажа – „да ти повикам ли такси?”. Надявайки се отговорът да е „ДА”.
Таксито дойде, аз пуша последната цигара преди да заспя, опитвайки се да си спомня, кога за последно е имало някоя, която да е оставила следа … виждам забравен лосион, но и него не го знам на коя е….
Заспивам… На сутринта леко замаян, се сещам за изминалата нощ… ставам, поглеждам бутилката…дори и празна , тя все още е тук…
Обличам се, слагам дежурната усмивка и излизам… мислейки за вечерта, за моят най-добър приятел ….. и за „коя ще бъде тази вечер?”… Надявайки се този път да бъде някоя, която да остави поне някакъв спомен….
„Добре съм”, отвърнах аз- „щом ти си тук…”.
„И тази вечер ли ще бъде както другите?”, попита ме той.
„Да. Разбира се”….
„Да започваме…” – и посегнах…. за да докосна моят приятел .. бутилката пълна с алкохол.
Разни хора ми говорят, слушам, но не чувам. Гласовете им са бледи, единствено бутилката е с мен. Винаги. И компания, пак както винаги, прави поредната минала през леглото ми и не оставила никакъв спомен.
Лицемерен разговор с мисълта, че след малко ще се изчукаме и ще си кажем „Чао”.
Поредната цигара изгаря, мацката се превзема и си вярва, а аз пак не слушам. Мисля си… „Колко си елементарна, както всички останали….”. И тя може би си мисли същото за мен. Бутилката е наполовина, пепелника е пълен, дрехите са малко…. И аз пак пропускам думите на поредната, вглъбен в бутилката и цигарата, мислейки си за живота….
„Аз съм най-истинското нещо в живота ти…”, каза в този момент бутилката, докато „звездичката” говореше почти същото, но и си вярваше. Бутилката бе права….
И се замислих отново, правейки се че слушам онази, която след малко ще бъде в леглото ми.
Минават някакви лица, някакви тела, не оставят дори бегъл спомен, но пък си мислят, че са най-хубавото нещо, което ми се е случвало.
А всъщност най-хубавото е пак тази бутилка… която е към своя край… задръжките са паднали, дрехите също…. Всичко завършва както се очаква… записвам бройка, но не броя..
И пак с чашата, цигарата е в устата ми, надявайки се, че поне докато пуша лежащата на леглото няма да говори. И си мисля, това ли е живота ми… Бутилки, цигари и лесни жени….
„Приятелите” ми казват – „ебаси якия живот си водиш…”. Не разбират, че аз им завиждам . Имат си някой, а аз не. Но си имам кутията с цигари, бутилката с алкохол и тази, поредната, на която всеки момент ще кажа – „да ти повикам ли такси?”. Надявайки се отговорът да е „ДА”.
Таксито дойде, аз пуша последната цигара преди да заспя, опитвайки се да си спомня, кога за последно е имало някоя, която да е оставила следа … виждам забравен лосион, но и него не го знам на коя е….
Заспивам… На сутринта леко замаян, се сещам за изминалата нощ… ставам, поглеждам бутилката…дори и празна , тя все още е тук…
Обличам се, слагам дежурната усмивка и излизам… мислейки за вечерта, за моят най-добър приятел ….. и за „коя ще бъде тази вечер?”… Надявайки се този път да бъде някоя, която да остави поне някакъв спомен….
петък, 23 април 2010 г.
Богът на футбола е един, но не е нито Роналдо, нито Меси
В тези дни е особено актуално да се говори за Лео Меси и това дали той е богът на футбола.
Дори измислиха виц:
Кристиано Роналдо и Меси дават съвместна пресконференция. В един момент Роналдо казва: „Бог ме изпрати за да ви науча на футбол". В този момент се обажда Меси: „Не е вярно. Никого не съм пращал!"
Да ама не. Бог не е нито Роналдо, нито Меси. Говоря за съвремието. Няма да засягам Пеле, Марадона, Сократес и т.н.
Богът си има име и се казва ... Роналдиньо. Макар в момента леко напълнял, изгубил формата си и усмивката си, Роналдиньо винаги ще бъде единственият играч, който може да накара топката да се усмихне.
Роналдо има 5 финта, дрибъл, добър изстрел и майстор на преки свободни удари. Но някога да сте изпитвали онова сладко чувство да настръхнеш при някое негово изпълнение? Финтовете му ги знаят вече и децата и могат да ги правят. Опитва се да прави зрелище, но то трябва да ти идва отвътре, трябва да е в самия теб.
Меси - наистина страхотен играч, който притежава бързина, може да излъже 4-5 играчи на скорост, дава добри пасове, но и при него не може да се види нещо уникално, което да спре дъха ти.
Роналдиньо - ето това е играчът. Красотата и удоволствието от футбола са се вселили в този човек. Човекът с най-чаровната усмивка е роден да забавлява. Финтовете му са неповторими. С всяка една част от тялото си може да направи нещо невиждано с топката. Кара те да чакаш с трепет всяко негово докосване с топката. И до ден днешен не съм видял друг, който да изпълнява прословутото „Еластико". Думите са малко за да опишат всичко, което може бразилският магьосник.
Наистина не знам кои са подходящите думи за да се опиша този феномен, но е ясно, че Роналдо и Меси няма как по никакъв начин да се сравняват с него.
Поне това е мое мнение.
За да докажа думите си, ще сложа 3 компилации. По една на Роналдньо, Меси и Кристиано. Нека всеки един от вас сам се убеди в думите ми и сам усети тръпката, която се изпитва при изпълненията на тези трима футболисти. И после нека някой спори с мен, че Роналдиньо не е най-великият футболист на нашето съвремие.
Дори измислиха виц:
Кристиано Роналдо и Меси дават съвместна пресконференция. В един момент Роналдо казва: „Бог ме изпрати за да ви науча на футбол". В този момент се обажда Меси: „Не е вярно. Никого не съм пращал!"
Да ама не. Бог не е нито Роналдо, нито Меси. Говоря за съвремието. Няма да засягам Пеле, Марадона, Сократес и т.н.
Богът си има име и се казва ... Роналдиньо. Макар в момента леко напълнял, изгубил формата си и усмивката си, Роналдиньо винаги ще бъде единственият играч, който може да накара топката да се усмихне.
Роналдо има 5 финта, дрибъл, добър изстрел и майстор на преки свободни удари. Но някога да сте изпитвали онова сладко чувство да настръхнеш при някое негово изпълнение? Финтовете му ги знаят вече и децата и могат да ги правят. Опитва се да прави зрелище, но то трябва да ти идва отвътре, трябва да е в самия теб.
Меси - наистина страхотен играч, който притежава бързина, може да излъже 4-5 играчи на скорост, дава добри пасове, но и при него не може да се види нещо уникално, което да спре дъха ти.
Роналдиньо - ето това е играчът. Красотата и удоволствието от футбола са се вселили в този човек. Човекът с най-чаровната усмивка е роден да забавлява. Финтовете му са неповторими. С всяка една част от тялото си може да направи нещо невиждано с топката. Кара те да чакаш с трепет всяко негово докосване с топката. И до ден днешен не съм видял друг, който да изпълнява прословутото „Еластико". Думите са малко за да опишат всичко, което може бразилският магьосник.
Наистина не знам кои са подходящите думи за да се опиша този феномен, но е ясно, че Роналдо и Меси няма как по никакъв начин да се сравняват с него.
Поне това е мое мнение.
За да докажа думите си, ще сложа 3 компилации. По една на Роналдньо, Меси и Кристиано. Нека всеки един от вас сам се убеди в думите ми и сам усети тръпката, която се изпитва при изпълненията на тези трима футболисти. И после нека някой спори с мен, че Роналдиньо не е най-великият футболист на нашето съвремие.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
